Дантелено изобразяване на стихотворението „Самотен гроб в самотен кът” от Пенчо Славейков
Курсова работа „Пространства и култури“
СУ Магистърска програма "Интерпретативна антропология" 2017 г.,
преподавател проф. Чернокожев
Самотен гроб в самотен кът,
пустиня около немее –
аз зная тоз самотен кът
и тоя гроб самотен де е.
И знам, че в тоз самотен гроб,
там во пустинний кът самотен
зарови милвана ръка
един немил живот сиротен.
Сега за тоз немил живот
в немил живот, сама копнее...
Самотен гроб в самотен кът,
пустиня около немее.
Дантелата изгражда изцяло нова своя материя, организирана от фигури, откроени от плътни или рехави участъци, ограничаващи пространства от липса на материя. Разликата между дантела и везба е, че везбата украсява вече съществуваща тъкан. В зависимост от стила на изработване тези фигури могат да бъдат единични или повтарящи се, еднакви или различни, симетрични или свободни, хармонични или хаотични, свързани или прекъснати, затворени или отворени пространства.
Техниката на дантела на совалки, известна в България като „калоферска” или „брюкселска” дантела, се реализира с преплитане на нишките, което наподобява резултата при тъкане. Как може да се свърже правенето на дантела с поезията? Ритъмът на поетичната реч може да бъде изтанцуван, ако се разчете като стъпки, които отиват и се връщат, или следват някаква сложна траектория. Понякога в танца, както и в поезията, спонтанно се прескача стъпка или се добавя нова крачка, за да се предаде чувството, да се усети живото задъхано отношение, да се наруши закономерната хореография на танца, за да се засили въздействието на особеното, личното, уникалното. Този прескок на стъпка напомня на премълчана дума, пропуснат бод, който подсказва нещо друго, още нещо. Използването на една и съща дума за изразяване на сходни емоционални състояния напомня един и същи музикален тон или мелодична фраза, който се редува в песен. Често между поезията и музиката се прави паралел. Естествено е думите и музиката да живеят заедно в една песен. Ритмичността е свързвала думите и музиката в едно от древността, когато поезията е била изпявана. Някои от стихотворенията на Пенчо Славейков са станали песни. При изписване на хартия графичният изглед дава на думите образност, която онагледява мястото на всяка дума и показва играта при разместване и появяване на повторението. Като в своеобразна координатна система могат да се видят съседства и отдалечености на еднаквите думи, честотата на тяхната употреба, изрази с комбинация от думи със запазена или разместена позиция. Може да се открие структурна аналогия, чрез която да се разиграят варианти за реализации с похвати, различни от писането на думи. Спонтанно и без технически затруднения може да се нарисува, а в зависимост от предпочитанията на изобразителните умения защо не да се извае, изкове или пък избродира стихотворение. През погледа на човек като мен, който вижда света като дантела, това стихотворение може да бъде прочетено, възприето, възпроизведено и интерпретирано не с думи, а с нишки. Повтарянето на едни и същи думи или конструкции от думи с малки допълнения или размествания напомня на изтъкаването на дантелени орнаменти, които въображението би могло да свърже с изглеждаща по подобен начин картина. За да се види връзката между написаната с думи поезия и дантелата, трябва да се проследи конкретното реализиране на организацията на плътни и празни места. Донякъде тя съответства на текста. Същевременно придобива самостоятелно изражение. Възприемането на образа, сътворен от дантела, винаги е сложно. В един момент се забелязва плътна фигура, а в друг – пролуката между нея и съседната плътна фигура. Тази промяна се прочита във времето. Човешкото око вижда последователно различни орнаменти. С всеки поглед могат да се открият нови, незабелязани не просто детайли, а ракурси на гледане и виждане. Това няма как да се случи отведнъж, като моментно фотографиране. Ефирността на дантелата прави възприемането ѝ зависимо и от фона – дали е тъмен или светъл, или от какъв цвят и от каква материя е. Фонът може да подчертае, да приглуши или да открои изпъкващи определени ефекти.
Аз работя с класическа технология, но не по класически образци, а правя дантелени картини. Прилагам старинната техника по нов начин, с импровизация и свободно. Това ми даде основание да опитам да съчетая поезия и дантела като още една възможност да се сътвори нещо интересно, каквото може би никой досега не е правил. Предизвикателство е да се предадат усещането, емоциите, играта на въображението при прочитането на стихотворението чрез дантелени образи. Макар донякъде да съответства на стилистиката, на материята, фигурите, формите на този тип дантела, тази илюстрация на това стихотворение е от нов тип. При вграждането на един вид материя в друга неизбежно се промъкват промени, трансформацията се диктува от ново виждане и друга нагласа. В същото време е възможно винаги да се намерят начини да се успореди усещането, предизвикано от изкуството на говоренето и отразено върху изкуството на изобразяването. Колкото и спонтанно да е творенето, то се случва като процес и се реализира като резултат от пресичането на всевъзможни влияния. Липсата на движение в картината, която илюстрира това стихотворение, се проектира в съзнанието ми, като се противопоставя на необходимостта от динамика при изобразяването. Работата изисква преплитане на нишките в процес на придвижване в пространството. Изграждането на дантелата на совалки е свързано с търсене и намиране на възможната последователност за изработване на фигурите.
Реализацията наподобява писане върху лист, подреждане на думи, изписани една след друга, но без да се вдига във въздуха писецът. На мястото на прохода между фигурите следата на нишките рязко се отклонява от целенасоченото рисуване и хвърля ненатрапчив мост към следващата различна фигура - дума. Както при писане за отиване на нов ред посоката на движението на писеца се сменя, но без да оставя следа, така при дантеленото писане работата се завършва, краят се завързва и нишките се отрязват и се започва нов участък – с нови нишки. Дистанцията между строфите е спазена само технически. Погледът възприема „облаците” на самотата като прелитащи един в друг. Не е ясно кой е самотен, в какво точно е самотен, всеки е самотен по своему, самотата е навсякъде и в някаква степен всички сме самотни. Образът на дантелената пустиня, изобразена в противопоставяне на останалите фигури, преминава от първата строфа във втората. Изображението обединява употребата при повтарянето на думите в началото на редовете и изгражда едно пространство, свободно от граници, от контури и форма. Образите на самотните гроб и кът се редуват в изтактувани композиции, в които се открива закономерност, проявена избирателно. Животът винаги е немил, в категорично недопускане на друг вариант.
Ще се опитам да опиша как словата въздействат върху моето въображение, за да се проектират в дантела.
„Самотен”
Самотата е лично състояние. Невъзможност за заедност. Избор. Пашкул, в който се скривам. Подредена, методична. Празна, студена празнота. Пронизваща, остра. Винаги еднаква като усещане, но различна като преживяване. Недоловима за другите. Търсено съвършенство. Липса на емоции. Красива, желана, защитена интимност. Самотността като начин да се затворя, закътам, да се оградя, да се изолирам от всичко извън себе си, от света. Да подредя вътрешния си мир по свои собствени закони, правила и хармония. Да мога да запазя своето съкровено усещане. Дантелената самота е представена като празно пространство, обградено от ефирна, но непрекъсната ивица. Няма пролука към външния свят, която да пресича еднообразната граница. Тънка, едва доловима линия, която обаче е заграждащо препятствие. Липса на материя. Случайна прилика с облаци, които са изработени един след друг и се носят вкупом, някъде се събират, за да нагнетят усещането за прихлупеност, ограниченост, гъстота. Приличат на стъпки, които се разхождат целеустремено и носят празно пространство. Без да маршируват, те крачат ритмично. Няма симетрия, няма закономерност - матрицата не е от милиметрова хартия, която да контролира съвършенството на конструкцията. Дантеленият мотив (наричан от мен „мигли”) е повторяем, взаимстван от класиката, подхожда за край, за завършване. Формата му не е разчертана с точност и прецизност, не е спазена равномерност. Следващите фигури, повтарящи изобразяването на употребата на същата дума, не са еднакви, копирани една от друга, а само подобни. Нарисувани са само схематично, като посока и приблизително разположение. Изработени са с импровизация на размер, честота и брой на елементите. При всички мотиви са спазени технически подобни похвати за изработване на изграждащата текстура. От горната страна се откроява типична за старинната дантелата ивица, разпознаваема заради вълнообразния профил. Полукръглата повтаряща се форма на елементите напомня фигура за украса – архитектурен орнамент, фриз. Ръбът от долната страна на границата на всички елементи е изграден с геометричен похват, състоящ се от вертикални и диагонални пресичащи се нишки, които образуват мрежа. Всички повторения са изработени наведнъж, без прекъсване. Последователно се изминава предварително премисления маршрут, за да се изрисуват близко стоящите при написване една до друга еднакви думи. Това се постига с често сменяне на посоката на нишките, по-спокойно и плавно на изобразяването на думата „самотен” и по-рязко и концентрирано при възпроизвеждането на по-късите думи „гроб” и „кът”.
„Гроб” и „кът”
Гробът е разположен в кът. Представям си го като точка на концентриране на душевно състояние, изразено в самотността. Значението на тези думи внушават малко, ограничено пространство, окончателна затвореност, отделеност от познатия ни свят. Границата е категорична. Символизира неща, които са отвъд, неясни и непознати. Самотата, свързана с гроба, се може да се възприеме по два начина – от една страна съзнаването на това, че всеки, който е поставен в гроб, е сам завинаги – и, от друга – че самият гроб е настрани от другите, изолиран от общността, разположен в друго пространство, в което се намира само той. Играта на поетичния език избира да редува употребата на „гроб” и „кът” думи разнообразно – огледално или несиметрично. И в двата варианта намирам промяната след употребата на категоричността на „аз зная” в първата строфа и „знам” във втората, като дистанциране на знаенето от усещането. В съзнанието ми самотата е еднакво мощна и всеобхватна. Но „кът” не носи това безутешно и окончателно отделяне на пространството на наше и чуждо, тукашно и отвъдно. В такъв „кът”, дори самотен, може да бъде уютно. В „кът”, макар пустинен, има усещане за свое място, в което стените не ме затварят, а ме пазят. Гроб от дантела и дантелен кът графично са поместени съответно както думите в стихотворението при всяка конкретна употреба преди или след изображението на „самотен”. За създаването им съм използвала една и съща техника на работа при преплитането на нишките. Това ми дава възможност да запазя подобието на изгледа в материал на тези думи – къси, подобни на писане, на изговаряне, на звучене и на смисъл. Разликата идва само от една последна комбинация от движения на совалките в края на външния ръб. Липсата му в изрисуването на думата „гроб” оставя групи от нишки, които образуват остри зъбци, а добавянето на това преплитане на нишки в изображението на думата „кът” очертава един закръглен контур, който омекотява визуалното възприемане на фигурата. Пространствата на „самотен” и „гроб” и „кът”се връзват с обща ивица – граница. Едни и същи нишки изграждат всички подобни композиции и преминават последователно от една фигура в друга. За обособяване на двата вида затворености са използвани отлики във формата. Дантелената фигура, съответстваща на „гроб”, се отделя от съседните с рязък завой, почти ъгъл, при който се оформя остър ръб - откроеност, кореспондираща със звучността на думата. „Кът” е
реализиран с по-семпла форма, която преодолява смяната на посоката елегантно и рационално, без натрупване на преминавания едно върху друго.
„Немил живот”
Това словосъчетание остава непроменено и в трите си появи в текста. Промяната е възможна, на мен дори ми допада повече вариантът думите да са с разменено място в първото им прочитане („живот немил”). И ритмично, и смислово това би подхождало, но предпочетената от автора конструкция запазва акцента върху своето начало. Сякаш животът няма значение, а определящо и съществено е това, че той е „немил”. Страданието при всяко споменаване звучи и изглежда по различен начин. Милваната ръка е тази, която категорично е прекратила тази немилост. Действието е внушено като обреченост, окончателност - животът се заравя, когато е свършил, когато е дошла смъртта. Възможно е това е край на една ситуация, която е правела живота нетърпим; възможно е след това животът да е продължил „поправен”, без да е немил и сиротен. Тази милвана ръка без милост може да е намерила ново начало за своя следващ живот, а може и да е открила начин да направи немилия живот отново мил. „Сиротен” изостря усещането за самотност, сякаш нещо близко е откъснато, изтръгнато. Композицията навява усещане за свързаност, която среща и разделя, притежание, което е отнето или загубено. Дантелената реализация е в конструкции, съставени от по два елемента, преминаващи един в друг. Безкрайност, разминаване, нарастване и изтъняване, събиране и изтръгване. Преход от търсене в намиране, точката на пристигане се превръща в точка на разделяне. Две пространства, близко поставени, вързани с една панделка. При всяка фигура се повтаря едно и също изтъняване на ограничението почти до отсъствие в най-широката му част, почти до скъсване. Нишки напускат рамката по двойки, за да се преплетат с отсрещните нишки някъде по средата и веднага да се върнат на местата си. Завръщането им възстановява широчината на контурите постепенно, две по две в ъглите на осморките, които напомнят очи, скрити зад маска. Плътността е възстановена. Пространствата, обединени и разделени, се запълват с мрежи от „паячета”. Прехвърлят се мостове от синджири, които напомнят на редовете на тетрадка, на които биха могли да се изпишат неща, но има само едно многоточие. Недоизказаност, тайна. Тези свързвания с ненаписани и ненарисувани думи премълчават милваната в стихотворението ръка.
„Пустиня”
Извън капсулираната самота има хаос, който не се поддава на контрол. Пустинята има свои закони. Пустинята е внушена като празнина. Съдържа целия свят. Целият свят е пустиня. Тиха, но не безшумна. Тя е няма само за мен, няма какво да ми каже. В нея няма живот, няма присъствие. Тя е убиваща. Животът е отвъд, отдолу. Дантелената изработка представя пространството на пустинята като безкрайно, разширяващо се, отворено, с открити, меки, плавно увеличаващи се форми. Перспективата на приближаване е изобразена с последователно прибавяне на по-плътни нишки, които дават видимост на близкия детайл. Безкрайността е внушена от контраста между началото, положено в една точка - някъде на хоризонта или отвъд него - и липсата на край: пространство, което не се побира в пространството на листа, форматиран като площ за разполагане на изображението, излязло извън въобразената ограничителна линия. Няколко ивици дантела се напластяват като навяти от вятъра пясъчни планини, лъкатушещи. Пространството - пустиня е изработено с ефирна мрежа. Нишките се работят по двойки, но не остават в двойки, а се разделят и остават сами до следващата среща с други нишки - преплитане и разминаване. Това дава въздушност на текстурата, но и допълва разказването на самотата с нишки. Подбрала съм два типа мрежести решетки, при които съставляващите фигури наподобяват звездички. Но могат ли няколко ивици мрежеста тъкан да нарисуват пустиня? Дали това са хълмчетата по пясъчните склонове, бляскавите фигурки по повърхността на водата, преплетените клони на дърветата, останали без листа или шарките на плисналата се по пясъка вълна?
„Милвана ръка”
Свобода за мислене заедно с многопластов мил-немил живот като негова противоположност, но останала все пак сама. Милваната ръка, отрекла се от немилия живот, за да го конструира като мил - или освободила се от нежелана немилост, но не намерила нова милост. Многоточие, недоизказаност, невъзможност да се каже. Затворена в омагьосан кръг, сама заровила, прекратила, ликвидирала един вид немил живот, за който (тоз) копнее, но сама се намира в трети вариант на „немил живот”, в който се оказва също толкова сама. Немее, копнее, немее – как да изплета тишината и копнежа... Копнежът е премостен от неизписаните редове. В първата поява на пустинята, която немее, няма какво да каже, премълчава и като че ли се скрива, аз поставям в изолация изработения участък от дантелена пустиня. Няма докосване, общуване, свързване на нишки, преминаване на ивици, взаимодействие на мотиви или образи. Остава свободно пространство около ограничените пространства.
Възможността да се осъществи проекция на творба от едно изкуство в различна от обичайната орбита е свързана с пренасяне на общи белези. Тяхното изграждане отново дава основание на всеки творец да интерпретира и реализира своя усет за света. За да се направи аналогия между един и друг вид материя е необходимо добро познаване на отправната и свободно боравене на „своята”. При подхода на сътворяването на импровизация се пресичат орбитите на несъчетаеми на пръв поглед материи, които сякаш се намират на различни плоскости. При тяхното припокриване се наблюдава изчезването на една плътност, която се оттегля и отстъпва пространство на друга.
Подреждането на думите и преплитането на нишките провокираха в мен желание да направя нещо ново. В поетичната дантела се осъществява заедност на език и илюстрация. Съчетават се едно безкрайно голямо пространство, използвано от цялото човечество от хилядолетия, с друго - конкретно и много ограничено пространство за проявление на приложното изкуство.
